От почти година Светът за две очи е болничната стая. Тези две очи са били в Пловдив, София,Париж… Но никога не са виждали очарованието на стария Филипопол, забързанаta София, Триумфалната арка на Париж, очарованието на Айфеловата кулa. Навсякъде тези две очи виждат едно и също – четири стени на пореднатa болнична стая, лекари, сестри, системи, игли, две тревожни майчини очи… Защото Тя, болестта, преследва, притиска, заплашва, изолира, затваря между четири стени! Ние вече познаваме нейните оръжия – диагноза,изследвания, операции, игли, системи и всичко отново и отново. НО Тя – болестта, не знае, че тези две очи не са сами… До тях стоят майчините две и още две, и още две… Да, виждаме я, но се правим, че я няма. Не й обръщаме внимание, чакаме я да си тръгне, да бъде изгонена завинаги. А дотогава, дотогава ние с тези две очи ще пътуваме! Ще пътуваме, макар и между четири стени! Ще бъдем в Пловдив, Венеция, Париж, Габрово, Шипка,Ню Йорк, Китай… И ще чакаме, защото знаем, че Тя ще си тръгне, ще бъде изгонена завинаги!
